В едно лято, когато социалните мрежи вече бяха превърнали тийнейджърството в дигитална сцена за първи влюбвания, ревности и демонстрации на „зрялост“, в един български град се случва нещо, което прилича на сценарий от тъмна телевизионна драма. Само че е истинско.
Когато за първи път се появи в Netflix, сериалът Adolescence накара всички да говорят. В много страни по света, много хора се опитваха да предават морални послания, заплахи за бъдещето и апокалиптични изводи за съвременните млади хора.
Истината е - за съжаление - по-прозаична. И по-близка до реалността.
В едно лято, в един български град, двама души – и двамата още деца – започват да си пишат във „Фейсбук“. Тя е едва на единайсет. Той – на шестнайсет и половина.
Тя има няколко профила в социалните мрежи, макар на нейната възраст това все още да е против правилата на самите мрежи – Фейсбук, Инстаграм, Снапчат, Мюзикъли, комуникира през няколко различни чат приложения. Светът ѝ е дигитален, шарен и шумен, пълен с емоджита, снимки и приятели, които сменят настроенията си със скоростта на Wi-Fi сигнал. Обича да бъде харесвана, да се чувства по-голяма, отколкото е. Има гадже – така поне пише в профила си.
Той е ученик от същия град. Обича да общува с момичета онлайн, често ги търси, пише им първи, предлага им „да се видят“, „да пушат наргиле“, „да станат гаджета“. Представя се като по-зрял, по-интересен, дори твърди, че „продава наргилета“ – защото така звучи впечатляващо. По-късно съдът ще напише, че упорито е търсел връзки с момичета.
Първият контакт между двамата е през Фейсбук, а после през Вайбър. Разменят няколко кратки телефонни разговора, после започват да си пишат редовно. Комуникацията им е типична за тийнейджъри – кратки реплики, шеги, предложения, смес от любопитство и колебание. Той настоява да се видят. Тя се дърпа, казва, че си има приятел. Той отговаря: „Ок“. След часове отново пише: „Да се видим, ще пушим наргиле, ще ти подаря едно.“
Скуката на лятната неделя и отменената среща с приятелки променят решението ѝ и се разбират да се видят в центъра на града.
И се срещат. Той носи кухненски нож в чантата си. Тя е малко момиче, което иска да изглежда пораснало.
След кратък разговор двамата се качват на автобус за краен квартал. От видеозаписите по-късно ще се види как тя върви след него – не рамо до рамо, а на крачка-две разстояние. На спирката слизат и тръгват към един от блоковете в комплекса. Входът е отворен заради ремонт, асансьорът работи. Те се качват вътре. Това е последният момент, в който тя е видяна жива.
Вратите се затварят, металът скърца, и асансьорът поема нагоре. Той натиска бутона за осмия етаж — там, в подпокривното пространство, си мисли, че ще могат „да са сами“. Намерението му е ясно: иска близост. Тя е дете, което твърде късно си е дало сметка, че не иска това.
Шум от последния етаж променя плана. Връщат се обратно надолу и той натиска бутона „стоп“ между седмия и шестия етаж. Кабината застива. За единия от двамата мястото е авантюристично любовно кътче. За другия - капан. Опитът му да я целуне е отблъснат, което отприщва гняв. Съдът по-късно ще каже, че „се е почувствал унизен, защото очакванията му за интимност не се осъществили“.
Тя изважда телефона си и набира майка си, но не успява да се свърже.
Ножът в чантата влиза в употреба и секунди по-късно момичето е с прерязана сънна артерия. В мотивите си съдът ще опише, че тя е в съзнание, че вижда червената локва, усеща болката, вика за помощ, знае, че умира. Това осъзнаване, тази безизходица — съдът ще нарече „особено мъчителен за убитата начин“.
Той вече е убиец, но все още единствен знае това.
Прибира се, измива ръцете си, но не се преоблича. По-късно вечерта дори ще пише в интернет: „Някакво момиче на 11 години е било наръгано с нож в блок 108.“
Часове по-късно следователите откриват ножа и телефона. Още на следващия ден полицията идва на вратата му и той веднага признава какво е извършил.
Това не е телевизионен сериал.
Това не е и история за чудовища.
Това е истинската история на деца, чиято самота и страдание никой възрастен не е разпознал навреме.