Разказът от името на извършителя е художествено пресъздаване на факти, извлечени от реална присъда за убийство, произнесена през 2024 г.
Визията е създадена с помощта на ИИ по модел на оригинална концепция на илюстраторката Албена Лимони.
Казвам се Марин, а пепелта на тази история все още е топла.
Срещнах приятелката си през 2022 г. Беше светла, млада, с онзи вид усмивка, от която те стяга стомахът. Хареса ме. Харесах я. Така започна всичко.
Заживяхме заедно почти веднага. В началото във Франция, при нашите. После се върнахме в България. Аз имам апартамент тук, а и нашите помагаха… не можахме да си намерим работа веднага, но се оправяхме и така. Исках да започна нещо свое – превози, бус, легално. Трябваха ми пари. Много пари. Нейните родители не помогнаха.
Казваше, че ще говори с тях. Давах ѝ да им звъни от моя телефон, нейният ѝ го взех още като се събрахме. За какво ѝ е - нали има мен, на кого има нужда да се обажда зад гърба ми? С техните ѝ давах да говори, родители са ѝ. Но само в мое присъствие, разбира се. Не исках тя да е от онези жени, които говорят зад гърба ти. Откъде да знам какво ще наговори.
После започнах да я следя с очи, когато се движеше из стаята. Дали гледа през прозореца? Кого поздравява, ако сляза до магазина и се забавя малко? Кой ѝ е писал преди време? Защо ѝ е изключен старият профил в социалните мрежи?
Имаше дни, в които не можех да дишам от тревога какви ли ги върши, когато не ми е пред очите. Само като чуя гласове във входа бях сигурен, че си говори с някого, и после ме лъже, като я попитам. Не се нуждаех от доказателства. Достатъчна ми беше тишината ѝ.
Не съм я обиждал без повод. Сто пъти ѝ казах - ако не ми даваш повод, няма причина да се притесняваш. Обаче бях сигурен, че ме лъже нещо, сигурен бях, просто нямаше начин.
Просто не можех да понеса мисълта, че може да ми изневери. Всеки път, когато поиска да отиде някъде сама, вътре в мен нещо се опъваше до скъсване. Тя не го разбираше. Казваше, че ѝ вменявам вина. Че я държа като затворник. Глупости!
Една сутрин чух гласове по етажа, като се прибирах от магазина. Работници, ремонт срещу апартамента ни. Сигурен съм, че един от тях я познаваше. Доказателства нямам, какви доказателства, те тези неща се усещат - по погледа, по начина по който диша, ако щеш. Знам, той и тя са си говорили, че са ме обсъждали, може и още повече… какво, като не съм го видял, като не съм го чул - знам го! Това не е просто разговор. Това е предателство.
Когато я попитах, отрече както винаги. Просто ми причерня пред очите. В главата ми се струпаха всички онези дни, в които ѝ проверявах телефона, следях къде гледа, броях секундите на мълчание. Всичко се надигна и ме заля.
Разбира се, че не съм искал да я убивам. Аз я обичах и много съжалявам, че се случи така.
Просто не трябваше да ме провокира, сто пъти съм ѝ казвал…