Разказът от името на дете свидетел е художествено пресъздаване на факти, извлечени от реална присъда за убийство.
Визията е създадена с елементи от ИИ по модел на оригинална концепция на илюстраторката Албена Лимони.
Събудих се от виковете. Не беше нещо необичайно. Вкъщи сутрините често започваха така — тънкият глас на мама, гневният му отговор, трясък на врата, после тишина или нещо по-лошо от тишина.
Живеехме в къща в Пловдив. Осем деца. Майка ми. Баща ми. И страхът. От години си беше с нас. Свикнали бяхме да го чуваме по стълбите, когато той се връщаше пиян. Да усещаме тишината преди шамара. Да знаем кога да си мълчим. Беше част от живота ни.
Но тази сутрин беше различно. Гласовете не стихнаха. Станах, още по пижама, и отидох до тяхната стая. Той стоеше прав до леглото и я обиждаше. Тя седеше на ръба, мълчеше. После я хвана за косата и започна да я удря. Първо с ръце, после с крак. Аз не помръднах. Стоях там и гледах. Все едно не беше моето семейство. Все едно беше някой филм.
Мама падна на пода, свита на кълбо. Татко я риташе в корема. Беше бос. Много ясно си спомням това — бял чорап, рязко движение, звук на нещо меко, което се удря в пода. И после отново.
Когато най-накрая спря, влязох и успях да ѝ помогна да легне. Тя плачеше. По лицето ѝ имаше кръв. Взех един стар потник и ѝ избърсах челото. Смени дрехите си, защото бяха мокри. После ѝ дадох аналгин. Попитах я дали я боли. Каза „главата“. После млъкна.
Следобедът беше тих. Странно тих. Той пак беше пил. Казваше, че ще спи. После пак влезе при нея и започна наново. Пак удари, пак викове. Този път и братята и сестрите ми видяха. Не беше за първи път. Само че този път нещо беше различно.
Тя вече не говореше.
Когато по-късно я попитах дали иска вода, кимна едва. Доближих чашата до устата ѝ. Отпи няколко глътки и след това отново се отпусна назад.
Мина още малко време. Чух един от малките да плаче и влязох при него. Седеше до леглото, а майка ни не мърдаше. Опитах се да ѝ вдигна ръката — падна обратно.
Беше студена.
Изтичах навън. Извиках братята и сестрите ми. После се обадих на брат ни, който не беше вкъщи. После на 112. Казаха, че трябва да дойде личният лекар. После пак звънях, пак обяснявах. Че тя не диша. После, че може би сърцето ѝ все пак още бие. Вече не знаех какво казвам.
Накрая дойдоха.
Сега стаята е тиха. Потникът, с който ѝ избърсах лицето, още стои пред пералнята. Мокър. Мирише на кръв. Никой не го е пуснал да се пере. Като че ли, ако го запазим, тя ще е още тук.