Разказ от първо лице по действителен случай
Разказът от името на жертвата е художествено пресъздаване на факти, извлечени от реална присъда за убийство, произнесена през 2022 г. в Ловеч.
Визията е създадена с помощта на ИИ по модел на оригинална концепция на илюстраторката Албена Лимони.
Според полицейската сводка имам само инициали, но бих искала да ме запомниш като Жана.
Не знам дали си ме виждал. Може би си ме подминал на улицата – майка с дете, с торба от магазина и вечно напрегнат поглед. Или пък съм била онази, която не говори много на родителските срещи. А може и да си ме чул как викам една нощ от шестия етаж.
Да, онази нощ.
Но нека ти разкажа как стигнах дотам.
Живях с него повече от десет години. Имаме дъщеря – тя беше светлината ми. Ала през повечето време живеех в сянка. Отначало беше груб с думите. Не ми даваше да виждам сина си от предишен брак. После – с ръцете. Не беше постоянно, не – колкото да ме убеди, че не си струва да му противореча. Един юмрук – и седмица безмълвие. Един ритник – и два месеца уговорки да го извиня.
Започнах да се оплаквам в полицията. Без полза. През 2018 г. ме посъветваха да сезирам Районния съд. Медицинското свидетелство беше ясно – посинено чело, сини очи, натъртвания по ръцете и гърдите. Имаше гражданско дело за домашно насилие, но го прекратих. Разкая се, обеща, че ще се промени. Погледна ме в очите и каза: „Повече няма.“ Повярвах. Повечето от нас вярваме. Знаеш ли защо? Защото искаме да се спасим, но още повече искаме да спасим надеждата.
После дойде денят, в който вече не можех да търпя. Изнесох се с детето при майка ми. Представях си, че ще започна на чисто - работех, грижех се за дъщеря ни, опитвах се да си спомня коя съм без страха. Но той не си отиде. Преследваше ме, звънеше. псуваше. Заплашваше ме. Когато това не даде ефект, започна да тормози майка ми.
Случилото се не беше внезапно. Беше кулминация. Всяка жена, преминала през насилие, е чувала, че най-опасният момент е напускането. Затова психолозите го наричат „убийство за довиждане“. Сякаш за някои мъже животът на жената има смисъл само ако е подчинена. Ако си тръгне – по-добре да е мъртва.
На 3 март той беше пил. Не малко. Първо на работа, после в кварталното заведение. После се прибрал. Обади се. Каза да мина с детето за малко. Не за първи път. Мама не беше съгласна. Но аз пак отидох. Мълчаливо. Както се отива на битка, за която знаеш, че не си въоръжена.
По-късно, вечерта, се върнах сама. Без обяснения. Просто... не исках детето ни да бъде там.
В апартамента започна скандалът. Гняв, ревност, алкохол. Изплаших се. Опитах да избягам. Излязох на стълбището и започнах да крещя.
После полицията разбрала, че съседката е чула всичко – как той ме влачи обратно, как крещя и се моля да ме пусне, как мол някой да помогне. Чула го как казва, че ще ме хвърли от шестия етаж…но не направила нищо. Не извикала полиция. Може би си е помислила, че „това е личен проблем“. Или че „не е работа на съседите да се месят“. А може би я е било страх. Не я виня. Страхът е парализиращ.
После той ме завлече вътре. Следващото си го спомням на пресекулки. Удари. Блъскане. Кръв по стените. Болка в главата. Движения, стени, падане. Губех съзнание. Не знам кога точно то ме изостави.
Сутринта бил повикал приятел. Казал му, че съм в безсъзнание, че „сме се избили“. Лежах на леглото, а в мен вече нямаше глас. Само дишане.
После – болница, операция, Плевен, мозъчна смърт. Официално съм умряла на 11 март. Но душата ми си тръгна още в нощта, когато никой не ме чу.
Оставих дъщеря ми без майка. Майка ми – без дете. Сестра ми – без сестра.
Подадох сигнали. Говорих. Исках защита. Показвах раните си.
А накрая умрях с тях.